Няме ме, в moreabg.com съм

Няма ме тук - не просто физически, но и душевно и емоционално. Защото пиша по друг начин - чрез рисуване, шиене и моделиране. Пак ми се пише, обаче повече ми се прави другото. И снимам - моята друга страст, колкото си мога засега.

Сякаш съм спала много, много дълго време и сега се събуждам за нов живот. Помня когато бях малка как рисувах сериозно - ходех на уроци, щях да кандидатствам в Художествената гимназия. Исках да бъда дизайнер, фотограф, майка, лекар, ъъъъъ, не помня още какво. Някак в детската ми глава не можех да установя точна връзка между всички тези неща и сигурно заради това се загубих някъде в превода. И вместо в Художествената академия, се намерих в 1 СОУ с разширено изучаване на английски език, където всъщност разширено изучавахме литература.

Оттам - бух в "Информационни технологии" и "Маркетинг". Няколко месеца работех в Националната библиотека докато следвах - една ужасно скучна и досадна работа, която ме мотивира да избягам възможно най-бързо. Кариерата ми започна във фармацевтична фирма и продължава все още от една в друга компания в същата сфера. Години, вярвайте ми, не съм рисувала друго, освен да оцветявам колонки в Excel-ски таблички (за прегледност на анализа и бързи мисловни връзки) и да създавам презентации в Power Point. Презентациите бяха любимите ми творения и в тях изливах нуждата си от творчество, някакво.

И пак назад в миналото... Помня как веднъж в училище, в час по рисуване, учителката ни каза да нарисуваме нещо по свободно избрана от нас тема. Аз не "виждах" нищо, а бях сред децата, които умееха да рисуват. Минутите, безплодни, се влачеха едни след други, докато накрая, в последния момент нарисувах.... камъни! Мда, цяло поле от камъни, със светлосенки, с тук-там тревичка. Бях шокирана от себе си, голям срам брах, поглеждайки се вътрешно и отстрани. Когато другарката събра листата и започна да ги разглежда, тихо погледна към мен и замълча. Усетих разочарованието й, но тя не направи нищо друго, което да ме натъжи допълнително. Вероятно също бе прозряла, че самата аз съм се почуствала зле.

Години по-късно, когато реших, че искам да бъда моден дизайнер и рисувах ли рисувах дрехи, баща ми каза: "Ти нямаш фантазия, манекените са ти статични, зарежи. Продължавай да учиш." Това беше моят момент, но не от онези щастливите. Без подкрепа от родителя. Ноооо, всъщност дълбоко в себе си знаех, че е прав. По-добра бях в прерисуването и рисуването на обектите пред мен, отколкото в рисуването на нещо собствено. За талант, такъв, какъвто майка ми носи, изобщо не можеше да се говори. Т.е. можех нещо си, но не съвсем, но пък може би можех да го развия, ако не бях спряна, отрезвена, пила студената вода.

В наши дни... Миналата седмица моята козметичка ми зададе въпрос: "Оттук-нататък само майка ли ще си или майка с екстри?" "ААААААААААААААААААААА!", извиках аз, докато ме лишаваше от един сноп косми, навеждайки мисловния ми процес към такива тежки екзистенциални въпроси. "А?!", си казах после, но по-тихо, когато болката отмина. Ха, сега де - прост(о)(а) майка или бизнес-майка-трудовак. "Мамо, ти си най-добрата шивачка на света!", каза Каби, разглеждайки едно току-що ушито черно коте. "Не съм шивачка!" "Как да не си", държеше той на своето. И аз пак се зачудих коя съм всъщност - бизнес-майка-шивачка-автор? Кукувица предимно.

Обаче, която и каквато и да съм, сигурно звучи ужасно отстрани, да си на 36 г. и да си все така заблуден, наивен и търсещ като мен? Вероятно дори обирам куп подигравки и в този момент. Но, да ви призная, забавлявам се! Наистина е страхотно да работиш това, което обичаш и тогава работата ти не е просто работа, а нещо много повече - работата е твоето изразено Аз, едно от децата ти, създадено и отглеждано с любов и разбиране. Всичко, което е morea, съдържа наистина много, много любов и откровение, цвят и невинност. А всичко, което искам за morea, е всичко, което искам и за децата ми - да се развива, да е сполучлива, да издава искри и да отразява собствената си светлина, моята и на Тоня.

Та така, пиша и не пиша... вече не знам къде да пиша, но знам, че искам ръцете ми да не спират. И те го правят. Надявам е да ви харесва как. :-)

П.С. Вероятно сега разбирате какви ги дробих в Светът в моите ръце. :-)

Изи от...

Емо и неговият ангел-пазител

Мило дневниче, вече съм на четири месеца и... умея да летя! Не знам как точно, но въпреки твърденията на мама, че нямам едни неща, които биха ми помогнали да летя, аз правя точно това. И не веднъж, не дваж, а почти всеки ден. Странно защо, всеки пък когато мама ме завари да политам, почва да крещи. От нейния глас замръзвам на място и просто чакам.

Първият път когато полетях, реших да сигнализирам на мама, че съм добре, а пък тя се уплаши още повече и дълго ме гушка. След това реших да посучкам, за да я успокоя. Но ето какво стана всъщност, мило дневниче:

Наскоро се прибирахме от разходка, както обикновено с кака, бати и мама. Мама пуфтеше пред входната врата (напоследък чак аз се дразня от нея, от вратата, де, защото или не се отваря, или не се затваря, средно положение няма), въртеше нервно едни дрънкащи неща, чух я да казва сто пъти "Ах, тая Михова!", а бати и кака подскачаха около мен. И изведнъж, хоп, нещо се случи, светът се завъртя пред очите ми, краката ми и те се завъртяха силно нагоре и назад, чух мама да пищи, кака да плаче и тамън смятах да се приземя на меко, казах "Ауууу, агуууууу" и мама просто спря моя полет. :-( Еееее, ама и досада. Това е един от онези моменти, мило дневниче, в които намесата на възрастните е просто ненужна! Тя, мама, откъде е толкова сигурна, че имам нужда от нейната помощ? Ако я търсех, нямаше да викам "Ау, агу!", а нещо от рода на "Льа, льа, льа". Това е онзи вик, с който казвам, че съм гладен, наакан, незаспиващ или просто искам ей така някой тук и сега! Малко по-късно мама разказа на тате как съм летял, нищо че тя ме прекъсна на най-интересното, и доколкото ми стана ясно от разговора, кака ми била помогнала. Тя много помага винаги!

Вторият път когато летях, беше преди няколко дни. По-скоро се опитах да повторя първия опит и да го докарам до приземяване, но мама пак се намеси. (Не знам, мило дневниче, защо тази жена така нервно подскача всеки път щом искам да се позабавлявам! Всички майки ли са такива или аз не случих?) Лежах си на бабиното легло и се вглеждах в нещо на тавана. Кака, бати, мама и баба си играеха, без мен. Чаках 1 минута, чаках 2 минути, чаках 3 минути. Е, цяла вечност, писна ми! Реших, че мога и сам да се занимавам с нещо приятно. Сетих се за летежа, огледах се за големи и реших да действам. Обърнах се по коремче, избутах се с крачета, обърнах се по гръбче да си почина, пак се обърнах по коремче и пак се избутах, и пак по гръбче и покоремчепогръбчепокоремчепогръбчепокоремче... Така си се завъртях, докато в един момент усетих, че крачетата ми не могат вече да ми помогнат. Попъшках малко, опитах упражнението на бати, ммммм, лицева нещо си, ама не и не. В този момент влезе мама, отново изпищя, аз отново замръзнах и отново трябваше да посучкам, за да я успокоявам! Втори неуспешен опит.

При третият ми опит бях съвсем на косъм да се приземя. Познай, мило дневниче, кой ми попречи? М, как позна, мама! Големите мушкаха нещо в устичките си, кака казва на тези неща "кака ам", а аз си лежах до мама на бабиното канапе. Издебнах никой да не види, обърнах се по коремчепогръбчепокоремчепогръбчепокоремче и вече почти бях литнал, когато мама... дааааааааа, тя-изпищя-аз замръзнах-и-посучках. Мило дневниче, ти не беше там, как позна?

И понеже ми писна да се държат така с мен, а уж са мои хора, сам съм ги избирал сред многото, реших, че или в най-скоро време трябва да си извоювам свободата, или да се откажа временно от нея, докато стана силен като големите и до голяма степен... глух като големите. Ще приложа наученото от като Киси, мама ще пищи, ама няма да замръзвам, ще замръзва тя! Много я обичам, много вкусно мляко ми предлага, но всичко си има граници, моето търпение - също. Това последното мама често казва на бати, който много я забавлява. И той много помага, като кака. Нямам търпение и аз да им помагам!

Това е, мило дневниче, сега отивам да се гушкам.

* * * *

Мило дневниче на Емчо, бебетата не умеят да летят, поне не моите. Благодаря на ангел-пазителя на малката ми стихия, че го опази когато количката му се обърна с главата надолу, че нещо ме накара да вляза в стаята точно когато той почти беше паднал от леглото и същото нещо ме подтикна да го погледна когато невинно, уж, лежеше до мен и се смъкваше надолу от дивана... 

Изи от...

Неизпълнено обещание

Обещах нещо ново в "Самоделчовци", но се оказа, че фотоапарата, за удобство, съм го забравила у дома. Нека да събира прах, така му било писано щом е моя собственост. Ще си трупам спомените в мемори картата към командния център в главата ми. Жалкото е, че докато вас и фотопарата ми у дома, ви тресеше земята, аз наблюдавах от Зарата уникални небесни картини, които отплуваха в хаоса в същата глава. Няма как да извлечем информацията от мемори картата в главата ми с наличните технологии. Вероятно няма смисъл да обещавам повече да не правя така, защото вятъра, който ме вее на бяла кобила, е толкова ураганен, колкото беше тук по време на софийската градушка. (Всичко това ви го казвам, за да видите, че природата е в унисон с чувствата на лирическия герой, че "София не е България", че всички страдаме...) Затова, драги ми фотоапаратЬООО, за да не си създаваме излишни главоболия, следващия път когато стягам багаж, бъди така любезен да намигнеш, най-малкото от куртоазия.

Неизпълненото обещание ще бъде изпълнено при първа възможност, а междувременно с Каби, който твори и с Киси, която руши, ще опитаме серийно производство и износ към Китай, за да подкопаем основите на тамошната икономика. Въпреки евтината работна ръка, с която разполагам, уникатите на авторите К1 и К2 ще ви струват прескъпо. Ето част от списъкът, който очаквам на домашния адреЗ след седмица, в замяна на новата самоделчовска публикация:

- Мария, Зеленото човече - мъфините
- Калина - сладкия салам
- Силвия - банановошоколадовите къпкейкчета
- Ива, Шаманката - шаманскитекокосовитопки
- Мая, Гуш - едни отдавна обещани палачинки
- всичко, което ви хрумне и съдържа уникалната комбинация шоколад със шоколад!

Моля, Мирена да се подготви за зъболечение след шокотерапията, а Ирина - за антицелулитния бой. Ех, колко мъка има на този свят, затова, бъдете милостиви, о, мъчителки мои! В крайна сметка за всичко са виновни само фотопарата и група съветски учени. И мемори картата, която е с изтекъл срок на годност, незаменяема и ограничена откъм МВ и работа..

Изи от...

Светът в моите ръце

Докато сме подвластни на снощните земетръсни емоции, бързам да ви разнообразя, защото във всяка битка, разсейването на вниманието може да реши края й. А след като животът е борба и през нощта всеки е намерил своя начин за справяне със ситуацията, значи е време да излезем от рамката.

По-късно днес очаквайте нещо в "Самоделчовци" - бързо, лесно, красиво и лятно. Но е за момиченца, а за момченца има друго, което подготвяме с Каби.

Има ли нещо или някой в животът ви, които ви подсказват коя е вашата пътечка от многото в гората? Някакъв знак, вдъхновение, умение, музика, приятел? Каквото и да било.

Аз получих нещо като шамар, без да ме заболи. След шамара се случиха две неща - първо, върнах се отново към шоколада и второ, на стари години си припомних онова, което обичах да правя като дете и което беше дълбоко замразено някъде навътре в мен. Точно както и чувствата, и спомените на Кай от приказката за Снежната кралица, бяха останали в предишния живот, преди леда. Не знам защо забравих детските си копнежи, но с такава сила ме завладяха сега, че буквално сън не ми дават. Затварям очи и виждам какво искам да направя. Усещам, че трябва да стана веднага, да развържа възела, в който са вкопчени ръцете ми и да го създам. Развалям го критично, започвам отначало, снимам го, за да го огледам по-добре и го прибирам. Отново лягам да спя, бебето се разбужда, кърмя, то заспива, а аз пак виждам в тъмното нещо за правене. Накрая успявам да заспя, но тамън се обърна, и децата вече са будни. Не искам да правя нищо друго, освен това, което ръцете ми вече отново умеят. Мислите ми са насочени как по-бързо да оправя дребосите и да ги засиля наоколо, за да се отдам на себе си, образа пред очите ми и ръцете. Реалността ми напомня, че онези тримата са бая зависими от мен и от същите ръце и че образа пред очите ми ще почака до довечера, когато пак по тъмно, в малките часове от следващия ден, ще създам нещо мое.

Така осъзнавам, че държа света в ръцете си. Имам сили да завърша медицина, да преплувам океана, дори да полетя. На 36 г., с три деца, близо 15 г. трудов стаж, усещам нови пориви и смятам да им се отдам. Е, няма да завърша медицина, дори няма да се науча да плувам, но ще летя с моите ръце, поне така планирам.

Хайде, have fun!

Изи от...

За дините през май

Кайсии - 10 лв/кг
Праскови - 9 лв/кг

Череши - 8 лв/кг

Ягоди - 6 лв/кг

Дини - 2,30 лв/кг

Разглеждайки списъкът с пролетно-лятната колекция на местния "Плод и зеленчук", ми се стори най-разумно да прегърна едно резенче диня, да си го избутам няколко преки и да го изкатеря 5 етажа нагоре, барабар с другия самостоятелно ходещ и не ходещ багаж. Тамън се прибрахме в настроение за диня, двете бебета заспаха независимо едно от друго и без моя помощ. Ах! Батко им, обаче, предварително сдобил се с книжка за пътните знаци, седна на масата до мен и започна да философства на тема ПТП-та, коли, полицаи и т.н. Ей, няма такава досада, бъдещ полицай да ти мели на главата и да те поучава! Мислех да му запуша устата с парчето диня, но пък нямаше да е честно спрямо голямото бебе. Малкото бебе е все така прецакано на кърма.

Докато чакахме да дойде момента на динята (която беше толкова червена, че зрението ми предаваше на мозъка да каже на вкусовите ми рецептори, че е адски сладка), изобретихме с пишман КАКаджията светофар, ударихме по един фреш и пуснахме пералня. Пак се говореше за ПТП-тата и сие, но и "Мамо, динята трябваше ли да я накиснем? Забравил съм." :-)

Двете бебета, както заспаха синхронно, така и се събудиха, че и с ъпгрейд под формата на рев. Каби отиде при Киси, аз отидох да спасявам Емо. Накрая се озовахме четиримата под завивка на спалнята, която ме домързя да оправя днес и поради този нищожен факт, беше така услужливо уютна за всички ни. И когато спасихме бебе бебе, преоблякохме кака бебе, дойде Часът на динята през май.

Нетърпеливи ръчички весело задрънкаха по масата, стискайки вилички в ръце. Очичките им предаваха на мозъка да каже на вкусовите им рецептори, че е адски сладка. Хоп, диня в чиниите. Хоп, парченце в устата. И, хоп, хм. Сега кой излъга - вкусовите рецептори, мозъка или очите?!

Е, дините през май не струват. Това си го знаехме и без да даваме 5 лв, но проверката е висша форма на знанието. Да, знам, че е друг лафа. Не, повече няма да си купя диня, докато някой от вас не мине през същата проверка. Ок, ще пробваме с черешите другата седмица. Не, няма повече да ви досаждам за плодовете и зеленчуците през май. :-)

П.С. Правилният отговор на въпроса на Каби, е: ДА КАБИ!! ТРЯБВА ДА СЕ НАКИСНЕ В МАСТИКА!!! :))))), предоставен от Драгомир(О) :-Р

Изи от...

Пляс-пляс ръчички

Много забавна статия ме посрещна вкъщи, след като градушката намина за "добър ден":

http://dnes.dir.bg/news/zabrana-luben-kornezov-merki-srestu-pusheneto-11164950?nt=4

Посмях се на коментарите на депутатите, но сериозно... Надявам се никой от близките ми пушещи да не се разстрои и обиди, защото аз се радвам истински и смятам, че тази промяна съм я заслужила и съм я изстрадала, след толкова години в смесени компании и непознати отровители. А освен мен, най-вече са заслужили децата, които пък дори нямат право на избор какъв въздух да дишат, нито пък имат волята и разбирането да се преместят, за да може драгия пушач да си изпуши фаса. Грозно е и да даваме такъв пример на малките, забравяйки техните имитаторски способности, докато опознават света и търсят себе си. Те ни наблюдават, дори и ние да не забелязваме това, дори и да не ни пука или да смятаме това за маловажно!

(Някак твърде дълго непушачите бяхме толерантни и изтърпявахме поредната цигара около нас. Затова сега ще потропам с ръчички от радост - звучи леко невъздържано, но ето - пляс-пляс. Ако плеснете и вие в синхрон, ще ни чуе зеленото човече на Марс. Хайде, раз-два и пляс-пляс! Извинете за лиготията...)

Глобите изглеждат сериозни. Е, друг е въпросът дали ще има кой да ги съблюдава и да санкционира, особено ако е колега пушач, а те се подкрепят в повечето случаи. Но само ще ви помоля, заради децата - и моите, и вашите - не го правете вече на детските площадки. Не от 1 юни, а от днес! Не е трябвало никога да го правите, поради много причини, но сега вече ще имате и една от триста- до петстотинлевова.

Що се отнася до бизнеса на заведенията - смятам, че те няма да загубят. И пушачите могат да правят жертви и да оставят цигарата настрани за 2-3 часа. Знам това, защото съм го виждала. Така прави мъжът ми, така правят много хора. По-добре да си в приятна компания на заведение и да се лишиш временно от фаса, отколкото да си го димиш затворен у дома. Не е ли така?!

А кой от какво възнамерява да умира, бил той с цигара или не, изобщо не е в компетенцията на нито една от страните в спора. Уви, не сме по-големи от Живота, но можем да сме по-големи от самите нас - каквито сме били вчера.

Здраве за всички! Оле!

Изи от...

Халва-боза, халва-боза

Всъщност не му е тук мястото, а в "Любими книги", защото играта е публикувана в една забавна тухла...



... в която има всичко - от рецепти до лудории - без телевизори, компютърни игри, таблети, по-умните телефони и прочие шитове. Това, с което трябва да разполагате, е: деца, свободно време, настроение и фантазия. Домашните ви наличности обичайно са достатъчни за изпълнение на по-креативните игри, така че и в разход няма да влизате. Уверявам ви, че ако на вас ви е забавно, на децата им e в пъти по-интересно и дни наред ще ги държи влагата от любимата игра, с желание да им прочетете условията на следващата. :-))

Халва-боза е игра на отгатване, асоциации, трениране на добра памет, включително и правилно изговаряне и правопис. Колкото повече играчи осигурите, толкова по-весело ще бъде.

Намислете си предмет, намиращ се около вас и кажете на останалите играчи само първата буква. Не помня в оригиналните условия дали беше така, но ние играем и с подсказване. Признавам си без бой, че нещото стои пред мен, ще ми избоде очите, а аз не се сещам, че става въпрос за него. Печели този, който познае, разбира се. Редувайте се.

Има и друга игра на асоциация, която играехме у дома когато имаше режим на тока. Но за нея, друг път.

Изи от...