Усмивка в един дъждовен ден

Цяла нощ валя, и понеже не му стигна, продължи и през деня. Обаче трудно може да удържиш едно дете в къщи, когато то „иска вън”. Съчетахме полезното (а именно вземането на детската кухня) с приятното (доколкото времето навън може да е такова…). 

Доволно облечени, екипирани с гумени ботуши, дъждобран и чадър, тръгнахме на нашето епично пътешествие, газейки многото дупки, пълни с вода, някои от които се оказаха бая дълбочки.. (В резултат, рано-рано имахме "Габи моко е, потонът", бел. ред. "мокър е на Габи панталон"). Но нямаше отказване, имахме поставена цел и подгизнали или не – трябваше да стигнем.

И както си правехме разни уговорки с бързо уморяващото се детенце, което се е наситило на локвите и вече мрънка за гуш, една кола спря до нас. Опитах се да разпозная някоя от майките, с които се засичаме на площадката или пък при кухнята, докато прозорецът не се отвори и установих, че дамата зад волана ми е напълно непозната. До нея кротко спеше в кошчето за кола малко сладко бебенце. Изведнъж чух: „Качвайте се, ще ви метна до някъде!” Започнах да обяснявам, че сме подготвени за дъжда, че сме наблизо, но жената настояваше. Е, качихме се, и макар и за кратко успяхме и бебето да събудим, и да разменим малко приказки с майката. Напълно непознатата за мен жена, която ни качи течащи от всякъде в чистата си кола, закара ни на има-няма 350 метра, се усмихваше през цялото време и ми говореше така, все едно сме ако не приятелки, то поне сме добри познати. Слизайки от колата се усмихвах и аз, чувствах се прекрасно – все още имало останала доброта у хората.

Газихме в локвите и на връщане, кога смеейки се, кога кандардисвайки малкото геройче да продължава, защото има само още малко до вкъщи и приказки от рода на „хей, виж каква локва има там, точно като за теб” за мотивация.  


Замислих се, колко му трябва на човек в един мрачен дъждовен ден за да се усмихне. Както виждаме – съвсем малко. :-) Тази жена усмихна целият ми ден нататък!

Кали от...