Първият път когато полетях, реших да сигнализирам на мама, че съм добре, а пък тя се уплаши още повече и дълго ме гушка. След това реших да посучкам, за да я успокоя. Но ето какво стана всъщност, мило дневниче:
Наскоро се прибирахме от разходка, както обикновено с кака, бати и мама. Мама пуфтеше пред входната врата (напоследък чак аз се дразня от нея, от вратата, де, защото или не се отваря, или не се затваря, средно положение няма), въртеше нервно едни дрънкащи неща, чух я да казва сто пъти "Ах, тая Михова!", а бати и кака подскачаха около мен. И изведнъж, хоп, нещо се случи, светът се завъртя пред очите ми, краката ми и те се завъртяха силно нагоре и назад, чух мама да пищи, кака да плаче и тамън смятах да се приземя на меко, казах "Ауууу, агуууууу" и мама просто спря моя полет. :-( Еееее, ама и досада. Това е един от онези моменти, мило дневниче, в които намесата на възрастните е просто ненужна! Тя, мама, откъде е толкова сигурна, че имам нужда от нейната помощ? Ако я търсех, нямаше да викам "Ау, агу!", а нещо от рода на "Льа, льа, льа". Това е онзи вик, с който казвам, че съм гладен, наакан, незаспиващ или просто искам ей така някой тук и сега! Малко по-късно мама разказа на тате как съм летял, нищо че тя ме прекъсна на най-интересното, и доколкото ми стана ясно от разговора, кака ми била помогнала. Тя много помага винаги!
Вторият път когато летях, беше преди няколко дни. По-скоро се опитах да повторя първия опит и да го докарам до приземяване, но мама пак се намеси. (Не знам, мило дневниче, защо тази жена така нервно подскача всеки път щом искам да се позабавлявам! Всички майки ли са такива или аз не случих?) Лежах си на бабиното легло и се вглеждах в нещо на тавана. Кака, бати, мама и баба си играеха, без мен. Чаках 1 минута, чаках 2 минути, чаках 3 минути. Е, цяла вечност, писна ми! Реших, че мога и сам да се занимавам с нещо приятно. Сетих се за летежа, огледах се за големи и реших да действам. Обърнах се по коремче, избутах се с крачета, обърнах се по гръбче да си почина, пак се обърнах по коремче и пак се избутах, и пак по гръбче и покоремчепогръбчепокоремчепогръбчепокоремче... Така си се завъртях, докато в един момент усетих, че крачетата ми не могат вече да ми помогнат. Попъшках малко, опитах упражнението на бати, ммммм, лицева нещо си, ама не и не. В този момент влезе мама, отново изпищя, аз отново замръзнах и отново трябваше да посучкам, за да я успокоявам! Втори неуспешен опит.
При третият ми опит бях съвсем на косъм да се приземя. Познай, мило дневниче, кой ми попречи? М, как позна, мама! Големите мушкаха нещо в устичките си, кака казва на тези неща "кака ам", а аз си лежах до мама на бабиното канапе. Издебнах никой да не види, обърнах се по коремчепогръбчепокоремчепогръбчепокоремче и вече почти бях литнал, когато мама... дааааааааа, тя-изпищя-аз замръзнах-и-посучках. Мило дневниче, ти не беше там, как позна?
И понеже ми писна да се държат така с мен, а уж са мои хора, сам съм ги избирал сред многото, реших, че или в най-скоро време трябва да си извоювам свободата, или да се откажа временно от нея, докато стана силен като големите и до голяма степен... глух като големите. Ще приложа наученото от като Киси, мама ще пищи, ама няма да замръзвам, ще замръзва тя! Много я обичам, много вкусно мляко ми предлага, но всичко си има граници, моето търпение - също. Това последното мама често казва на бати, който много я забавлява. И той много помага, като кака. Нямам търпение и аз да им помагам!
Това е, мило дневниче, сега отивам да се гушкам.
* * * *
Мило дневниче на Емчо, бебетата не умеят да летят, поне не моите. Благодаря на ангел-пазителя на малката ми стихия, че го опази когато количката му се обърна с главата надолу, че нещо ме накара да вляза в стаята точно когато той почти беше паднал от леглото и същото нещо ме подтикна да го погледна когато невинно, уж, лежеше до мен и се смъкваше надолу от дивана...
Изи от...
Няма коментари:
Публикуване на коментар